Острови
КАПКА ЗЕМЯ НАД БЕЗДНАТА
Здравка МИХАЙЛОВА

Атина, специално за "Европа 2001"

Южният цикладски остров Санторини се различава от останалите в архипелага по своите сурови и недостъпни брегове, вулканична морфология, процъфтялата в древността цивилизация и безбройните легенди, свързани с нейното унищожаване от природен катаклизъм.

Островът представлява куп терасирана вулканична лава: твърдта, на която ще стъпите, там не е част от земната кора, а втвърдена течност, изригнала някога от земните недра. Историята на острова е белязана от пориви на сътворението и катастрофи с епически измерения. Контурите му никога не са били постоянни, там няма нищо дадено за вечни времена, от време на време картата му се нуждае от корекции или цялостно преначертаване, вследствие разтърсилите го многобройни земетресения. Първото усещане, когато корабът приближава брега, е страхопочитание пред неумолимата природна сила, издигнала платовидната му форма от морските глъбини. Морето около него е дълбоко 380 метра от ръба на скалата; без да преминава през тюркоазените нюанси на плитчините, то става веднага наситено тъмносиньо. Немислимо е кораб да пусне котва там. Френски пътешественик от ХVIIII в. е отбелязал на нарисуваната от него карта морето около Санторини с кошмарната индикация "бездънно". Само морето разделя острова от бездната, сред която плува подводният кратер на вулкана, подвижен и коварен като крокодилски гръб. Геологическата история на Санторини започва във времената, когато Европа и Африка са били все още един континент. Днешното Егейско море е било суша, свързваща Гърция с Мала Азия и Крит. След дълги сеизмични трансформации тази суша била погълната от вълните преди около 6 млн. години. Планинските върхове на "изчезналия континент" останали над водната повърхност, са днешните егейски острови.

Първото изригване на вулкана преди 80 000 години било страховито: вулканична пепел покрила район, простиращ се от остров Хиос до Италия, от Северна Африка почти до Кипър. За втори път вулканът изригнал около 1450 г. пр. н. е. в епохата на критско-минойската цивилизация, когато островът вече бил населен. Изригването предизвикало "отварянето" на огромен кух купол, който накрая не можел повече да издържа тежестта на острова и част от него рухнала под вълните. Останалото над морската повърхност са очертанията на неговия периметър, които се виждат днес, подобни на разтворени ръце, обгръщащи вътрешния морски басейн. Тези "ръце" са днешните острови Санторини, Тирасия и Аспрониси. При този катаклизъм осемдесет и четири квадратни километра рухнали на морското дъно с грохот, за който учените твърдят, че може би е бил чут чак в Норвегия. Небето над Егейско море било покрито от огромен черен облак, а приливна вълна, висока 250 м, връхлетяла със скорост от 350 км/ч. За по-малко от половин час тя достигнала Крит и в нея потънала цялата минойска цивилизация. Не липсват теории, хипотези и интерпретации на тази природна катастрофа, още повече са митовете - далечен отзвук от унищожителната експлозия. Доказано е извън всякакво съмнение, че този катаклизъм се е случил, но той не се намира, дори като спомен, в никой от античните текстове. Неговото ехо може да бъде открито само в древногръцките митове и в символиката на Стария завет, разказващи за ужасни природни бедствия в Средиземноморието през 14-15 в. пр. н. е.

Хората започнали плахо да се завръщат след време на онова, което останало от острова, и да възобновяват нормалното си ежедневие. Финикийците, привлечени от красивия му пейзаж, го колонизирали през 1300 г. пр. н. е. След това той преминал във владение на дорийците от Спарта, чийто цар бил потомък на Едип; през елинистичната епоха бил морска база на династията на Птолемеите в Египет. Древният град Тера във вътрешността на острова датира от този период. След християнизирането му през III в. от н. е. бил част от Византийската империя, а по времето на кръстоносните походи, заедно с другите цикладски острови, бил покорен от "воините на Христовата вяра", станал ябълката на раздора в убийствена вражда между Генуа и Венецианската република, преминавал от ръцете на един владетел в други като зестра на принцеси. От този период е наследил и днешното си име, кръстен на Света Ирина (Санта Ирини). От периода на венецианското владичество на острова продължава да живее и неголяма католическа общност. В главния град на Санторини, Фира, има два католически манастира - на сестрите на Милосърдието, основан през 1841 г., и доминикански женски манастир. Според повелите на Доминиканския орден, един от най-строгите в отричането на светския живот, монахините там живеят в пълно уединение, без да напускат манастирските предели. В църквата, съчетание от местния островен стил и барок, всяка неделя се отслужва католическа меса.

През 1579 г. Санторини става част от Османската империя. В периода на националното възраждане на Гърция - 1821 г., флотата на Санторини е третата най-голяма в страната, след тази на Капитанските острови Хидра и Спецес.

Паралелно с човешката история вулканът продължава да води свой собствен живот. Различни кратери в центъра му изригват от време на време. Лавата образува конусовидни подводни натрупвания, които по-късно се издигат над морската повърхност - така от морските вълни се раждат островчетата Палеа и Неа Камени, наричани по-просто Вулканът. Всеки ден каик откарва любопитните туристи от стария пристан на Санторини до тези две формирования от лава и вулканични камъни, за да стъпят на един от малкото действащи кратери в Европа в наше време. След около час изкачване по склона се стига до мястото, където излизащите от земната повърхност серни изпарение говорят за незатихнала вулканична дейност. Земята и камъните са толкова нагорещени, че решилите да си отнесат по някой за спомен, дълго ги премятат в ръцете си, докато изстинат. Яркожълтите кристалчета на сярата често са полепнали по обратната страна на камъните.

За последен път големи разрушения на острова са предизвикани през 1958 г., този път не от вулканично изригване, а от земетресение. Дотогава полузабравеният цикладски остров изведнъж става център на вниманието, превръща се в заглавие на първа страница на вестниците и осигурява прехраната на застрахователни агенти, архитекти, банки за отпускане на строителни заеми, строителни инженери и работници. Поне половината от жителите на Санторини тогава излизат за пръв път от подземните си жилища, наричани "скафта" (вкопани в склоновете), и се сдобиват с къщи над земята, в които влиза обилна слънчева светлина. Повечето от островитяните живеели в "скафта", подобни на заешки дупки, изкопани в скалата сводести тунели, поради затрудняващата строителството морфология на терена и липсата на строителни материали. Далновидни чужденци започват да купуват полуразрушени "скафта" и да ги престрояват в хармония с местния архитектурен стил. По-късно и гърците ги последват и така започва бумът на туристическия разцвет на острова, днес един от най-космополитните сборни пунктове наред с островите Миконос, Родос и Крит.

Всеки, който е посещавал Националния археологически музей в Атина, е виждал изящните фрески, изобразяващи рибари, боксиращи се деца, декоративни флорални мотиви с папирусовидни растения, маймуни, минойски красавици с разголени гърди, антични триери. Музеят днес им дава подслон в своите климатизирани зали със специални температурни условия, а естествената културна среда, в която са били създадени, е селището Акротири, открито при археологически разкопки в края на 60-те години. Градоустройството и архитектурата му представляват обвивката на процъфтявалата тук през ХV в. пр. н. е. цивилизация. Павираните улици, канализационната мрежа, фреските свидетелстват за апогея й през късната медна епоха, когато Акротири се превръща в едно от най-оживените пристанища на Източното Средиземноморие, а населението му носи отличителните белези на потребителско общество, постепенно преминаващо от земеделско-скотовъдско в търговско-мореплавателско.

Може би най-важният принос на разкопките в Акротири е, че те изваждат на бял свят фреските, украсявали някога постройките в града. Десетките реставрирани квадратни метри от тях представляват неизчерпаем източник на информация за учените, изследващи бита, изкуството, социално-икономическата организация, средата, в която се е развивало обществото на Тера. Каноните, следвани от античния художник, тук са същите, както характерните изобщо за изкуството в Егейския архипелаг през онази епоха. Неговата палитра включва червено, жълто, черно и синьо. Например, синият цвят се използва за изобразяването на лазурното море и водата, зеленото - на палми, бръшлян, тръстики, сивото - на бръснатите глави на децата боксьори, рибите и делфините, гълъбите, дивите котки. За човешката плът в рисунъка е използван белият цвят за жените и червеният - за мъжете. Тази условна употреба е характерна също така и за египетското изкуство. Темите са разнообразни - хора, животни, растителност, сгради, кораби, абстрактни или геометрични форми. Освен индивидуализирането на образите се забелязва и тенденция към избягване на детайлите в отделните изображения.

Интересът на международната научна общност към Тера и разкопките на Акротири не е случаен. Благодарение на основателя на едноименната фондация М. Номикос, наследник на заможен корабособственически род от острова, три международни интердисциплинарни конгреса с участието на вулканолози, геолози, физици, химици, зоолози, ботаници, археолози, историци на изкуството и филолози от цял свят са поставяли в центъра на научните си изследвания феномена на процъфтявалата тук през ХV в. пр. н. е. цивилизация, погребана под пепелта и лавата. Отсъствието на скелети, както човешки, така и животински, сред руините дава основания за предположения, че катастрофалното земетресение е било предшествано от множество предупредителни трусове, дали знак на населението да напусне града. Вулканолозите изчисляват, че при последния пароксизъм на изригването стълбът пепел, издигнал се над Санторини, е бил с височина 35 километра. Благодарение на нея градът се е съхранил, за да дочака археолозите.

Мнозина изследователи свързват днешната форма на острова и високата степен на развитие на неговата култура преди изригването на вулкана с мита за Атлантида, която Платон описва в диалозите си "Тимеос" и "Критиас". Много от описанията на Платон - импозантните постройки, богатствата, високите стени съвпадат с откритото при разкопките на Акротири. Има обаче и много несъответствия. Площта на Атлантида - колкото Мала Азия и Северна Африка заедно, географското й разположение - отвъд Херкулесовите стълбове (Гибралтар), потъването й през Х в. пр. н. е. - напълно не съвпадат с историята на Санторини. Според други изследователи Тера (Санторини) е била метрополията, централното ядро на Атлантида. Трети оборват хипотезите с теорията, че Платон е измислил мита за Атлантида, за да представи пред съгражданите си атиняни образеца на идеалната държава, която възхвалява в трактата си "Държавата". Тази държава може да живее в благоденствие, докато населението й е мирно, почита боговете и спазва законите. От момента, в който богатството и материалната сила го правят високомерно и арогантно, богохулно, властоманско и войнолюбиво, Зевс и другите богове решават да го накажат с тотална катастрофа, с потъването на целия материк.

Независимо от паралелите с Помпей и Атлантида, Санторини има свое собствено очарование, в което се смесват неръкотворните форми, създадени от вдъхващата страхопочитание природа и паметниците на архитектурата и изкуството - творение на човешкия гений.